Една незабравима разходка до Змийското светилище край Сърница

27.10.2016г.

PR Sales

Една незабравима разходка до Змийското светилище край Сърница

Венцислав Стайков Откритията на древни светилища из Източните Родопи не свършват. Всяка година ентусиасти от различни краища на България се натъкват на нови находки. А свещени скали скрити в дълбоките и почти непристъпни дебри на планината дал Бог. Благодарение на нашата нова приятелка от Хасковските минерални бани Паулина Михова тази година посетихме Змийското светилище, което се намира между селата Сърница, Боян Ботево, Ангел войвода и Йончево. Наименованието идва от скалите – портал към свещеното място, които наподобяват увита змия и завършват със змийски глави. Вече е очевидно, че почти всички светилища в Източните Родопи с ниши по тях са насочени към река. В случая това е р. Величка, наричана още Харманлийска река и Олу дере. Тази река, която през лятото почти пресъхва е била много притегателна за предците ни, които са направили едни от най-впечатляващите светилища по двата и бряга. Още по горното й течение се намира „Долината на сътворението“ до с.Ночево – един уникален скален комплекс, който все още крие много от своите тайни. По-надолу има много скали и пещери, по които древните са оставили трайни отпечатъци, които доказват, че по тези места са се извършвали ритуални практики в продължение на хилядолетия. За да стигнем до светилищата Орлови скали и Змийското светилище от двете страни на реката. А малко по-нагоре над едно дере, което се влива в р.Величка се издига и култовото светилище до с. Ангел войвода. Реката продължава до язовир Тракиец, а в горите над нея се издигат още много интересни скали, които са труднодостъпни и не са добре проучени. Месец преди да се сформира групата от 26 човека, събрали се от различни краища на България, аз и моите приятели Иво, Катя, сина им Калоян и слънчевата Даниела предприехме поход от с.Йончево към р.Величка. Въобще не сме предполагали, че ще попаднем под скалите на Змийското светилище. След около час и половина пеша тогава слязохме в дерето и тръгнахме срещу течението. Целта ни беше да намерим култови скали край самата река, които бях видял в интернет. Открихме обаче трапецовидни ниши, които не бях срещал в никой албум. Стигнахме и до местността Петте чучура, където има чешма, от която тече чиста планинска вода. Местните смятат, че е лековита. На връщане между дърветата и храстите зърнах високо по стръмните склонове скални исполини, които ми направиха силно впечатление и успях да направя няколко снимки. По-късно като ги разглеждах на компютъра забелязах, че по тях има трапецовидни ниши. Не ги бях видял докато снимах, защото времето се беше начумерило и точно над скалите валеше и гърмеше. След като попаднах за втори път тук с групата, която приятеля ни Костадин Димов от Казанлък събра, вече направих връзката и разбрах, че съм снимал Змийското светилище. Мястото, до което трябваше да стигнем от с.Боян Ботево, където беше отправната ни точка се намираше на около 8 км. Щяхме доста да се забавим във вървене пеша, а маршрута набелязан за този ден беше много наситен. За да може да стигнем по-бързо до подстъпите към светилището се наложи да наемем превоз. Когато групата ни от Кърджали пристигна на уреченото място в центъра на с.Боян Ботево първите вече бяха потеглили с една стара Уазка. Бяхме петима. После пристигнаха още двама от София и кола с още шест от Варна. Тръгнахме пеша за да пресрещнем легендарната руска машина, която въпреки своя дългогодишен стаж не беше все още пенсионирана. Срещнахме се малко преди черния път да се спусне към дерето. Дванайсет човека кацнаха на каросерията, на която бяха положени три дървени талпи за сядане увити с черги. А аз като някой ротен командир влязох в кабината при шофьора. И започна едно друсане, едни опасни наклони, едни камъни…Пресякохме Олу дере няколко пъти. Уазката влизаше като някой танк във водата, драпаше по камънаците, но оцеляваше. И така, докато стигнахме близо до един заслон, където ни очакваше човек от първата група. Той ни посочи откъде трябва да започнем изкачването. След като преди няколко седмици бях драпал по невъзможните сипеи към светилището Шан кая до с.Сладкодум, този преход ми се стори като детска игра. Горе, на първите скали ни очакваха нашите приятели. Гледката беше прекрасна, а скалите, на които бяхме стъпили величествени. Няколко скали – великани бяха вперили поглед към отсрещните скални групи от другата страна на реката. Там, в далечината се виждаше светилищния скален комплекс Орлови скали. След като разпознахме профилите на няколко скални пазителя и забелязахме огромен скален блок, който беше сякаш поставен на ръба на една от скалите, ние със сина ми Антоний решихме да се спуснем под тях за да ги разгледаме от долната им част. Решението ни беше сполучливо и ние попаднахме на няколко групи от трапецовидни ниши, както и на други интересни изсичания. След обхода отдолу намерихме удобно място да се качим отново горе. На няколко места попаднахме на скали, които сякаш са били нарочно отделени чрез изсичане от основата за да се образуват процепи за провиране. Решихме да не се връщаме по обратния път, а да се спуснем от другата страна до „Каменната стая“ – едно интересно пространство край реката, което представляваше огромна скална козирка, която можеше да подслони една такава група като нашата. Хората, които бяха създали екопътеката между селата Сърница и Боян Ботево се бяха погрижили това място да е удобно за отмора. Имаше достатъчно дървени маси и нарове, огнище, място за барбекю. Тук групата ни направи поредното освещаване на древен култов обект с въздействащото слово на нашата приятелка Антоанета и с разчупването на обреден хляб и отпиване на глътка вино. Но най-голямата изненада за мен беше импровизираното тържество след освещаването. На него аз и Паулина Михова бяхме наградени за заслуги в откриването и популяризирането на култови светилища в Източните Родопи. Розалин Хаджиев също беше включен към наградените, но той щеше да бъде удостоен с отличието в Златоград, където очакваше пътешествениците.

Профил