Новината, че на сцената на Софийската опера и балет ще бъде представена след броени дни адаптация на филма „Баща ми бояджията“, бе настоятелно промотирана и съответно разгласена от медиите – едните, които са медийни партньори на държавната опера, и други, които просто цитират онова, което им се говори. Без да се замислят, без да имат въпроси, експертиза, без да търсят и анализират.

И така, стана ясно, че лентата, създадена през далечната 1974-та година, ще бъде претворена на сцената на Операта в София. Идеята била на директорът на културния ни институт. Щяло да бъде сценична адаптация, а жанрът: комедия или мюзикъл.

Медиен хор разнесе новината пред тв- и радио-ефира, по сайтове и вестници.

Урааааааааа!

В главната роля бил поканен Калин Врачански, а ще участва и актьор, който е играл и тогава в кинопродукцията – самият култов Светослав Пеев (в не малко медии той е цитиран като Славчо – дали от незнание, или по инерция? - бел. ред.). Музиката на Петър Ступел и Косьо Драгнев, и историята по сценария на Васил Цонев ще оживеят на сцената на държавната опера. Ще участват и деца – от вокална формация „Таласъмче“, с ръководител Таня Лазарова, съпруга на маестро Светослав Лазаров, който пък е музикален ръководител на сценичната адаптация, която ще се представи на сцената на първия ни оперен театър.

ОПЕРЕН!

Ето основното, което считам, че убягва на мнозина журналисти и медии.

Да попитат: ЗАЩО? Кому е нужно да се поставя в държавната опера сценична версия на филм? Свършиха ли се оперните заглавия, българските музикално-сценични произведения? Линията на представяне на мюзикъли на сцената на ПЪРВИЯ ОПЕРЕН ТЕАТЪР инцидентна линия ли е или напротив – умишлено развиване на жанр, който е характерен и присъщ на друг музикален институт – Музикалния театър „Стефан Македонски“?

Няма ли вече публика за оперните заглавия, та се „пресягаме“ все повече и повече към мюзикъли и продължаваме да „разчупваме“ зададената жанрова мисия на Националната опера?

Прави ли се това с комерсиална цел – да се продават повече билети, като така се компенсира липсата на интерес към оперните заглавия?

Защо киното трябва да слиза на сцената на Операта?

А какво би станало, ако тази нова насока в развитието на Операта продължи да разчупва смело табута и утре някой вземе та реши да се представят вариететни постановки, циркови спектакли, ревюта и т.н. форми, които са характерни за поп културата и масовата публика, но не и за меломаните, търсещи класическата музикална форма?

Учудва ме, че в едно от интервютата си директорът на Операта обяснява, че стигнал до идеята за „Баща ми бояджията“, за да развесели публиката, да престане тя да се грижи и да се тревожи. Има ли коректив за решенията, които спуска директорът на Операта?

Кой контролира провеждането на културната политика, на спазването на мисията, задачите и функционалните приоритети на Софийската опера и балет? Нищо, че министърът на културата е в оставка ... какво, никой ли няма да репликира или да попита защо, как така, логично ли е, необходимо ли е, правилно ли е?

Публиката ще приеме всичко, което ѝ се поднася. Още по-лесно ще го преглътне, ако формата е забавление, комерсиалност, олекотяване, смях и закачки.

Не започва ли подмяна? Кой я допуска и кой я вдъхновява?

До къде можем да стигнем в дързостта на всяка цена да вкараме масите в храма.

А къде да отидат почитателите на оперното изкуство, ако операта излиза от сградата на храма? И то в празничния 130-и юбилеен сезон на институцията, призвана да гради духовност.

Е, да! Вече от доста месеци наблюдаваме разместването: Софийската филхармония представи световни оперни звезди, а Операта – поставя мюзикъли (“Шрек“, „Клетниците“, „Мамма Миа“, сега – „Баща ми бояджията“)! И докато националната оперна трупа ще се изявява на шест или повече сцени това лято, то Найден Тодоров и филхармониците ще направят мега оперно събитие – гостуването на Пласидо Доминго със Соня Йончева на площада пред катедралния храм „Св. Александър Невски“.

А, какво да прави в тази ситуация Музикалния театър?

Не се съмнявам в успеха на новото начинание и пожелавам „На добър час“ на всички, които са въвлечени в него.

Въпросите са съвсем други, принципни!

За посоката, за рушенето, за подценяването, за принизяването, за комерсиализацията на музикално-сценичните проявления и продукции, които по функция трябва да бъдат представяни на сцената на Софийската опера. Дали на българската публика НЕ ѝ се слуша опера? – е въпрос, на който трябва да се отговори след обстоен анализ, задълбочено изследване и проучване.

Да, операта носи други сериозни и драматични преживявания, спрямо лекотата на водевила, мюзикъла или оперетата (дано да няма апетити и към „прилапването“ и на този специфичен музикално-сценичен жанр за сцената на Операта скоро)!

Дори стремленията на днешната масова публика да са повече към леките жанрове, дори нивото и въжделенията на днешния слушател да се съотнасят и да се стремят към лесносмилаемата булевардна форма и чалга-културата - като вид или интонационна среда, то остават мисията и задължението на Софийската национална опера да култивира зрителите, да ги облагородява, да ги образова и променя, да създава, пропагандира и промотира класическата музикална линия в жанра опера и балет, да настоява традицията да бъде съхранявана, да опазва паметта и да гради жалони на високи постижения точно в сферата на оперното и на балетното изкуства.

Защото сигурно във Вариететния театър, който видях, че е отворил врати около Летището, в жк Дружба, няма никой да посегне към операта или класическия балет. Защото там спазват жанровите специфики и закони на обусловеност и развитие.

Наистина остава отвореният въпрос: Защо Софийската национална опера се занимава с репертоара на Музикалния театър?

Ако идеята е мотивирана от гледната точка на предприемачеството, заради жаждата за висок ръст на продажби на билетите, глад за приходи, произтичащи от задоволяване на масов вкус на публиката, която да идва да гледа всичко – със сигурност, това ще е успешно начинание.

Но, това ли е вярната НОВА посока на развитие на Софийската опера и балет?

Времето ще покаже ...