Сто години от рождението на поета Димитър Данаилов честваха днес в родния му Чирпан. Честваха го така, както той живя - само сред хората и без власт наоколо, камо ли височайша. Маститите столични поети идваха десетилетия наред, за да изчетат своите си слова за Пейо Яворов, Данаилов просто го нареждаха като мълчаливо присъствие на президиума в голямата зала на градското кино, в края на редичката. по-близо до бастуна му, отколкото до президиума. Десетилетия наред. 

Но чирпанлии си знаеха колко е талантлив тоя чешит и каква неповторима любов към Чирпан носи под гърбицата си. За страничните той е просто авторът на онова стихотворение "В Чирпан водата се не пие, съдържа негасена вар, затуй по уличките пусти са наредени бар до бар"... .За кореняците, които Чирпан стиска за гърлото, щото са далеч от него, Данаилов е онова прочуто стихотворение за чирпанската кама. За творците, родили се в Чирпан, е учител, вдъхновител и пътеводител. Беше сам ключът, с който десетилетие наред оживяваше родната къща на Пейо Яворов, той бе нейният уредник, а тя - личният поетичен параклис на Данаилов. 

Няколко са поколенията днес, които го помнят. Длъжни са да го разказват и показват на поне още няколко. Не само защото Димитър Данаилов заслужава. Иначе съм сигурна, че днес й е топло на тютюнджийската му лирична и чешитна душа да гледа как долу, в градчето, му празнуват столетието. Затова ще събере ангелите и ще ги почерпи с хляб и чаша вино, докато хвърля по едно около долу и гледа как чирпанлии си спомнят за неговата "Хляб и чаша вино". Например. Небесно "Наздраве" и земна почит и за този ти поет, Чирпане!

Грета Джонева