В българската история са записани имена на велики войни, чиято жертвоготовност и смелост, остават неподвластен на времето пример за морал. Сред тези имена е записано и името на една българка, която може би е била единствената жена сред героите, защитили връх Шипка по време на Руско-турската война. Какъв по-подходящ ден от деня на жената, да ви разкажем нейната история. 

Името ѝ е Йона Маркова. Смята се, че е родена през 1855-1857 г. във видинското село Бойница. Рано остава без родители и е отгледана от семейство в село Кула. Съдбата на сираче вероятно ѝ е отнела безгрижието на дете. От малка е изпратена да работи като слугиня при богат българин във Видин. Когато е само на 11 години, е омъжена насила за 25-годишен ратай на име Въло. В абсурдната роля на съпруга, тя живее едва три месеца, след които бяга от мъжа си и се връща в родното си село. Под тежестта на нещастията, Йона решава да се облича като мъж, вероятно в знак на протест. Започва да пасе добитък, а буйният ѝ характер и непримиримост ѝ печелят прозвището „лудата“ или „мъжката“ Йонка. В началото Йона започва да се упражнява да стреля със старата пушка на баща си, а когато Априлското въстание събужда нови надежди за освобождение на България, тя изчезва от селото. 

През 1877 г. вече е в Кишинев и се записва в опълченския легион под името Иван Марков. Дегизирана като мъж, храбрата жена се сражава на Шипка, а след това и при Шейново, и Стара Загора. За подвизите на бойното поле получава Георгиевски кръст за храброст, а австрийски журналист пише репортаж, че е единствената жена, участвала в бойните действия – останалите са в медицинските и помощните служби. 

След Освобождението Йона се омъжва, но когато Сърбия обявява война на България, тя става доброволец заедно със съпруга си. Макар че отново е под мъжко име, скоро всички разбират, че сред тях има жена. Историците ще я нарекат „прочутата по своята войнственост жена“, а оцелелите от боевете при Три уши, Сливница и Пирот ще помнят нейните бойни викове и смелост. По-късно участва и в Илинденско-Преображенското въстание от 1903 година. За бойните си заслуги Йона получава орден на храброст, сребърен и златен медал. Лично княз Александър Батенберг я награждава с орден „За храброст“ ІV степен с думите: „Ти показа на какви подвизи е способна българката, вдъхновена от любов към Отечеството. Нека примерът ти бъде винаги жив!“ По време на Балканската война Йона за пореден път става войник, заедно със съпруга си, като тогава вече тя е редови член на българската войска. Изглежда решението да бъде войник вместо майка и домакиня коства на Йона нейния брак. Мъжът ѝ се развежда с нея, вероятно защото не може да се примири с нейния избор и славата ѝ. 

Така Йона заживява в София, като получава скромна пенсия за многобройните си подвизи на бойното поле. До края на живота си носи мъжки дрехи, като тя е сред първите жени в столицата, които ходят по улиците с панталони. Умира на 68 години в София, като е погребана с военни почести. Детската градина в родното ѝ село носи нейното име, а на паметната плоча е изобразена с мъжката униформа, с която геройски се е сражавала. Примерите за храбри жени, запечатани в българската история и примерите, които виждаме в съвремието , ни показват, че жената не бива да е това, което "трябва" , а това, което може - всичко!