Народно читалище „Заря“ в Минерални бани организира инициативата „Да си спомним за Йордан Радичков!“ В библиотеката на читалището бяха подредени книгите на големия български писател. Освен това то представи пътя на Радичков във времето и неговите книги.

Йордан Радичков е роден на 24 октомври 1929 г. в с. Калиманица, Монтанско. През 1947 г. завършва гимназия в Берковица. Работи като кореспондент (1951) и редактор (1952-1954) във вестник „Народна младеж“, редактор във в-к „Вечерни новини“ (1954-1960) и в „Българска кинематография“ (1960-1962), редактор и член на редакционната колегия на вестник „Литературен фронт“ (1962-1969). От 1973 до 1986 г. е съветник в Съвета за развитие на духовните ценности на обществото в Държавния съвет на Народна република България. От 1986 до 1989 г. е заместник-председател на Съюза на българските писатели. 

Радичков започва да публикува свои импресии, разкази и очерци от 1949 г. През 1959 г. издава първата си книга с разкази „Сърцето бие за хората“. През следващите години издава сборниците с разкази „Прости ръце“ (1961), „Обърнато небе“ (1962), „Планинско цвете“ (1964), „Шарена черга“ (1964). През 1965 г. излиза сборникът му с разкази „Свирепо настроение“, уникален с асоциативните си отклонения. Човекът на настоящето остава главно действащо лице и в следващите му сборници „Водолей“ (1967), „Козята брада“ (1967), „Плява и зърно“ (1972), „Как така“ (1974) и др. 

През 1966 г. от печат излиза романът-пътепис „Неосветените дворове“. С него и с издадените през 1968 г. „Вятърът на спокойствието“ (новели) и „Ние, врабчетата“ (разкази) Радичков излиза от литературната традиция и налага свои правила и норми на творец от нов тип. По същото време написва сценариите за игрални филми „Горещо пладне“ (1966) и „Привързаният балон“ (1967). Пак по онова време създава и пиесата „Суматоха“ (1967). Радичков често продължава да развива наглед изчерпани сюжетни линии като прехвърля вече известни герои от разказ в разказ и от книга в книга. Този похват достига своето съвършенство в сборника „Барутен буквар“ (1969). 

През 1970-те години публикува романите си „Всички и никой“ (1975) и „Прашка“ (1977). Тогава създава и драматургичните си творби „Януари“ (1974), „Лазарица“ (1979) и „Опит за летене“ (1979). Тези пиеси заедно със „Суматоха“ са играни в Австрия, Югославия, Германия, Гърция, Швейцария, Дания, Полша, Русия, Унгария, Финландия, Чехия, САЩ, Румъния и др. 

През 1984 г. излиза от печат сборникът с разкази и новели „Верблюд“, а през 1988 г. романът „Ноев ковчег“. През последните години от живота си Радичков добавя нови щрихи в творчеството си: излизат сборниците с разкази „Хора и свраки“ (1990), „Малки жабешки истории“ (1994), „Мюре“ (1997), „Умиване лицето на Богородица“ (1997), „Автострадата“ (1999) и „Пупаво време“ (2000) – с особено заглавие, ироничен реверанс към миналото, когато в някои от диалектите „пупа“ е значело корем и типично по радичковски пренесена в съвременността, в нашето „пупаво време“. През 2003 г. излиза сборникът с интервюта на писателя „Скитащи думи“.