Вельо Горанов: Най-важното за един мим е търпението

30.06.2012г.

PR Sales

Вельо Горанов: Най-важното за един мим е търпението

Вельо Горанов е български актьор, един от най-известните мимове в България. Роден е на 22 януари 1946 г. в Стара Загора. Учи актьорско майсторство в класа на Боян Дановски във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“, завършва през 1971. Участва в известни български игрални филми като „И дойде денят“ (1973), „Авантаж“ (1977), „Всеки ден, всяка нощ“ (1978), „Колкото синапено зърно“ (1980), „24 часа дъжд“ (1982), както и в серийния филм „Фильо и Макензен“ (1979). Един от създателите на студио „Пантомима“ през 1976, заедно с Пейо Пантелеев и Милчо Милчев. В края на 80-те години основава театър „Движение“, на който става и ръководител. Театърът е закрит през 1994. Изнася свои спектакли, сред които „Един мим разказва“, „Швейк“ и „Дон Жуан“. Интервю на Живко ТЕНЕВ - Бяхте обявен за мим № 1 в света, трудно ли се стига до върха и с цената на какво? - Де да имах отговор на тоя въпрос. Първо самото обявяване на това за мен беше много изненадващо. Аз не знаех, че във фестивала, в който участвах има такава нагласа. Той не беше обявен, че ще излъчва такава титла, но мога да кажа, че това е най-дългият фестивал. Той продължава един месец и спектаклите се играят почти в целия Лондон. Но явно тази селекция, която е правена тогава е била нужна за определяне на някакви ранглисти. Защото имаше много конфликти, ако мога така да ги нарека. Всеки солов мим казваше, аз имам толкова техники тук, не се признаваха взаимно техника с техника. Всеки дърпаше чергата към себе си. Може би и затова в пантомимата има такива огромни катаклизми. Във времето примерно тя е била едно от най-великите изкуства, но в нея няма тази приемственост, както да кажем примерно при танца. Докато в пантомимата съществуваха различни тези, примерно това не е правилното ходене на място, то е друго. И може би заради това беше тоя фестивал. Как се постига всичко това, какво да ви кажа – хиляди часове в залата. Просто до такава степен, че забравяш за себе си. - Чувал съм за спартански начин на живот, който водите, това истина ли е? - Истина е, и досега продължава. Просто невъзможно е да бъде по друг начин. Когато се върнах на сцената, ЕГН-то и то не беше малко. Аз някъде около 6-7 години се бях отказал изобщо да тренирам. Все пак е много трудно да се възстанови едно тяло, особено когато човек е по-възрастен. По-младите хора могат много по-лесно да си възстановят формата. С напредването на годините нещата се усложняват. Аз бях станал някъде около 85 кг., а за да играя добре трябва дъ бъда около 70. Значи едно 15 кг. аз трябваше да ги сваля. Това е едно, второ – мускулите загубват еластичност и трябваше да възстановя еластичността на мускулите си. Отделно имах травми. Бях си срязал сухожилие. Трябва всичко това да се оптимизира отново, да се върне във форма. Така, че само аз си го знам какво е. - Пантомимата е едно универсално изкуство без думи и аз искам да ви попитам има ли азбука в него? - Значи, има т.нар. техники, които са като азбука. Примерно ходене на място, дърпане на въжета, качване и слизане по стълби, стени, обляганици, вдигане на тежести, т.е. „мъртви точки” и т.н. Това са всички онези неща, които създават илюзията, че правя нещо. Вдигам тежести, а всъщност нищо не вдигам, свиря на пиано, а няма пиано. Цялата тази граматика беше създадена от Етиен де Кру в началото на миналия век. Донякъде те бяха провокирани от нямото кино и от Танца на дъжда /индийски танц/. По-късно цялата тази техника, която Етиен де Кру я направи, се превърна в техника за избраници. Само хора, които са били посветени в нея, можеха да я постигнат. Примерно ще ви покажа - ето пране и ето простиране, но ако вие не сте били в тази школа никога няма да разберете какво правя. Докато гениалността на Марсел Марсо се състои в това, че той успя някак си да разчупи и премахне тази елитарност, като изказ. С други думи направи я по-разбираема за хората. Примерно ходенето на място, свиренето на цигулка, нали всичките тези съвкупности и огромните турнета, които той направи обикаляйки 6-7 пъти света със своите спектакли, това е направо една просветителска дейност. Той направи разбираема именно тази граматика, но въпреки това, всеки един започва да дърпа към себе си и казва: „А, не, това аз го правя по-хубаво”. Нормално е. - Обикновено когато говорим за пантомима става дума за френски школи, но можем ли да говорим и за български такива? - Абсолютно, защото не само в пантомимата, но и в мимодрамата, тъй като когато аз прекъснах соловите си изяви, отидох в мимодрамата и там наблегнах повече на техниката. Ние бяхме една от водещите страни в света, не защото аз съм правил тези неща. Примерно в Мексико вече се говори за българската пантомима и те казват, че ние се различаваме изцяло от всички останали. А в същия момент имаме и тази емоционалност, която ни донесе огромни успехи и награди. След 10-ти ноември обаче нещата в мимодрамата се усложниха в много голяма степен. Пантомимата сама по себеси е евтино изкуство, но самото поддържане на един мим е скъпо. Първо трябва да имате зала, задължително огледала, трябва да имате хореографи, които да ви помагат. Аз примерно мога да тренирам и на един квадратен метър. На мене не ми е необходимо по-голямо пространство. Но един мим за мимодрамата, трябва да бъде десетобоец. Значи той трябва да бъде добър балетист, той трябва да бъде добър каратист, той трябва да владее добре и айкидо, да е добър акробат и добър йога. Разбирате ли, той е просто десетобоец. За всяка една такава дисциплина трябва да има хореограф, защото не може да се изгради диалога, началото. Как ще направя аз един диалог, ако тялото ми не е обработено. Та това е моят стил. Аз имам 638 струни и трябва добре да свиря на всичките тези струни. А това е поддръжка и иманто тази поддръжка е скъпа. За всеки един преподавател трябва да се плаща. Когато съществуваше Театър „Движение” аз това го правех, но след като закриха театъра – край. Сега се мъча така, ако Господ ми даде здраве да работя още, смятам следващия сезон да започна отново от А, Б. Отново създавам Студио „Пантомима” или Театър „Движение”. - Какви качества трябва да притежава примерно един млад човек, който иска да се захване с изучаването на това изкуство? - Ами спорд мен най-важното за един мим, това е търпението. В това изкуство няма бързи резултати. Докато, да кажем един певец напрани една хубава песен и някак си изведнъж тя става хит. Една единствена песен, да не говорим, че той може и да си остане само с нея. Докато тука „за да можеш да свириш на инструмента си”, примерно на мене за да изляза на сцената и да кажа, да аз мога да играя, ми отне 6 години. Шест години всеки божи ден работа часове наред. Започнах като студент, завърших ВИТИЗ „Кръстю Сарафов” и играх пантомима чак две години след като вече бях навъртял като актьор. Следващата година аз правя 40 години откакто съм стъпил на сцената. Първите ми излизания след този труд бяха 3-4 етюда. Резултатите идват много по-късно. Естествено е, че с тях идва и истинското самочувствие. При нас казват така „Аз струвам 50 стотинки, не си въобразявам, че струвам 51, но няма да допусна някой да ме смята за 49”. Аз струвам толкова и това трябва да се знае. - Пантомимата строго индивидуално изкуство ли е? - Като правим паралел между пантомимата и мимодрамата, това е все едно да правим паралел между графиката и живописта. Двете имат своето внушение. И двете изкуства дават възможност на зрителя да се превръща от пасивен в активен. Сега в спектакъла ще видите, че аз постепенно правя едни натрупвания. Започвам със съвсем простички т. нар. разказвателни етюди в които вие трябва да се отпуснете и да ми повярвате. След това вярвайки в мен, вие вярвате в себе си. И от тези разказвателни етюди аз постепенно преминавам в друг етап. Значи няма сюжет, няма нищо – имам едно Раждане. Но аз не ви определям дали това е раждане на дърво, цвете, човек. Това е един процес. Примерно в него има едно туптене и нищо друго. Аз даже преставам да играя по средата на спектакъла и оставям едно петно, но междувременно зареждам пространството. За да кажат, че човек е живял някога, той трябва нещо да остави след себе си, независимо от това какво е то. Дали това ще бъде дете, дали ще бъде дърво или цвете, няма значение. И това внушение прави от зрителя творец. Той изведнъж излиза и казва, да аз сътворих. Когато свърши спектакълът идват и казват „Ама вие искахте да кажете...”. Аз казвам – да, точно това, никога не противореча защото това вече е негов етюд, защото той си го е довършил. Той е разгадал гатанката по своя си начин. Когато по време на спектакъла аз преставам да играя, просто излизам на сцената с пълното съзнание, че ще направя нещо голямо и спирам. Но спектакълът продължава, това е много интересен момент. Хората мислят и знаят, че аз вече започвам да изживявам смъртта си. Защото спектакълът е „Един мим разказва”. Появява се млад на сцената и постепенно той остарява, остарява, остарява и оставя дрехата там, където я е намерил. - В този спектакъл вие своята история ли разказвате? - Отначало уж не беше така, но впоследствие се оказа, че един от многото ми моноспектакли стана моята история. Така се случи, че когато излязох от игра аз имах още 6 сценария за солови спектакли. Вторият ми спектакъл беше „Бай Ганьо” по Алеко Константинов. Комисията, която трябваше да приеме спектакъла го спря. Първата част Бай Ганьо в чужбина бе приета много хубаво, но изведнъж, когато се връща Бай Ганьо в България и става министър на митниците, на културата и глава на България, нещо се счупи... Искам само да отбележа, че става въпрос за 1978 г. Това счупи нещо и в моята творческа същност. Аз си помислих сега какво да правя. Другите ми моноспектакли „Дон Кихот”, „Моногамният Дон Жуан” след това ги превърнах в мимодрами и ги направих заедно с трупата си. Така останах с „Един мим разказва” и този мой спектакъл стана моя съдба. Но той претърпява винаги метаморфози. След възстановяването ми, почти цялата първа част е променена. То времето се е сменило. Махнал съм всички неща, които се наричат класическа пантомима. Хората вече знаят, че съм добър и е по-добре да направя някакви други неща, сложих реклами, някакви договори подписва героят ми, мошеничества разни – той не желае, става изведнъж сандвич, който скача там на сцената. Добре, че му заключват вратата и не може да излезе. Иначе втората част е почти същата, само е променен ъгълът. - Кои са най-талантливите Ви ученици? - По принцип всички са талантливи. Лошото е, че нито един от тях не продължи. Тези, които ми бяха последните студенти, това е четвърто поколение мимове, които създадох, от 12 души седем са навън и преподават в свои школи. Имам двама-трима души, които станаха клоуни в цирка. От старата ми гвардия имаше хора, които можеха да тръгнат по свой път. Те имаха мисъл, имаха талант, но така се получи. Времето просто ни смаза. Примерно мен 10-ти ноември ме завари точно, когато бях на върха. Бях създал театър „Движение”. По онова време да направиш театър т.е. да накараш една държава да инвестира в тебе, това е много. Нали разбирате как беше по онова време. Баща ми бе обущар. Той не бе партиен член. Не е бил също и партизанин. Това, което съм постигнал и то навън, е накарало държавата да каже - аджеба джанъм, този човек е много талантлив, дайте да му направим театър. Нали разбирате, то бе заради мен, не някой просто да е решил, че трябва да се направи пантомимен театър. Край, знаете как ставаше по онова време. И ме заварва 10-ти ноември, изведнъж нещата, които станаха бяха много грозни. Гледаш хора, които са ти били приятели как изведнъж се измятат, започват да говорят разни глупости, пишат разни открити писма, което изведнъж ме хвърли да плувам в едни води, които не са моите. Това определено не беше моята река. По повод на едно такова писмо започнаха да ми звънят разни главни редактори, които познавам. Казвам й, миличка, това ми е под нивото да отговарям, а тогава беше модата такава, някой те клевети, ти после отговаряш чрез медиите. Най накрая ми писна и викам по повод на това открито писмо, по телефона, пиши: Открита телеграма – „Питаш ме в кого да вярвам, вярвам в себе си. Вельо Горанов”. А статията беше озаглавена „В кого да вярвам”. И край, изведнъж престанаха. Но всичко това направо те изважда от релси. Казвам, чакай бе, това ли са същите хора. Гледаш го партиен член, получил е облаги от тая партия и изведнъж хвърля книжката. Ами не може така, и не бива, то не е достойно. - А къде си израснал? - Аз съм заралия, в Стара Загора започнах още от Пионерския дом да се занимавам с театър, след това в читалище, кандидатствах във ВИТИЗ и ме приеха. Професорът ми казва отивай да се занимаваш с пантомима, а аз си помислих, че не ме иска в класа си. Така тръгна, нещо което ми беше интересно, някакво хоби и изведнъж в един момент..., макар че говорящият театър на мен ми вървеше много. До 10-ти ноември аз имах някъде около 36-40 филма. Това са „24 часа дъжд”, „Авантаж”, „Денят на владетелите”, „Колкото синапено зърно”, „Всеки ден и всяка нощ”. И в един момент - пантомимата. - Излизал ли си друг път пред публиката на Перперикон, редпективно кърджалийската и какво очакваш от нея? - Не, не съм, но навремето преди да ми издадат международен паспорт ми казаха трябва да обиколиш цяла България. Това означаваше всичко където пише град отпред или отзад. На мен тия турнета ми костваха две и половина години. Та тогава съм излизал и пред тукашната публика. Те си мислеха, че като излезна няма да се върна и ми хвърлиха това непосилно условие. Но това беше просто едно задължение, което аз превърнах в удоволствие.

Новини от агенциите