Хората от Караманци са потомци на Караманската държава

15.09.2013г.

PR Sales

Хората от Караманци са потомци на Караманската държава

В община Минерални бани се намира с. Караманци. То е най-голямото село в общината с компактно население, изповядващо исляма. Хората от Караманци са бунтари по природа и при тях на особена почит е свободата, каза зам. кметът на община Минерални бани Муса Чолак. Неслучайно по време на т.нар. „възродителен процес” тук припламват първите искри на съпротивата срещу личностното посегателство и смяната на имената. По време на общоселско събрание агитиращо за смяната на имената, на което присъстват висши емисари на БКП започва яростен спор. После някой угасил осветлението и в действие влиза юмручното право. На сутинта селото осъмва окупирано от милиционери с калашници и специални части. Няколко човека са осъдени по бързата процедура и изпратени в затвора. Хората от Караманци помнят тази дата и всяка година на този ден организират празник, посветен на свободата на самоопределение. Старите родове от Караманци предават от уста на уста своята история, за да не се загуби в прахта на безвремието. Според преданието, те са били преселени тук от областта Караман в Централен Анадол през 15-16 век. Те са имали собствена държава, наречена Караман и са били най-сериозните противници на османлиите. Били са разпръснати на различни места от османлиите след падането на Караман. Повече светлина за Историята на Караман хвърля професорът по история на турския език и по история на Турция в Истанбулския университет Неджиб Асъм. Той има заслугата, смелостта и доблестта пръв да публикува значителен брой сведения за българите от разширения турски вариант на "Историята на Караман" в две статии в цариградския вестник "Икдам". В Анадола е съществувала българска държава. Тя се е намирала между градовете Кония и Бейшехир в Централен Анадол и е съществувала до 1514 година. "Историята на Караман" ("Караман Тарихи") е летопис за караманците и за династията Караман в Мала Азия. Караманското княжество е най-силният и сериозен съперник на османците в Анадола. Може би заради неговата мощ османците са принудени да насочат първоначално завоеванията си не в Мала Азия, а на Балканския полуостров. През XIII и XIV век то е по-силно от Османското княжество. През XV век вече започва да губи сили, за да бъде погълнато постепенно от Османската държава в края на XV век и да прекрати напълно съществуванието си около началото на XVI век. Същевременно "Историята на Караман" е разказ за компактно българско население, живяло на и около Булгар Даг в Тороските планини. Един клон от него се заселил и около Бейшхир. То участвало в походи, войни, сражения, обсади и завладявания на градове и крепости предимно в Южна и Централна Мала Азия, но освен това и в други части на полуострова, а и към Сирия. Съдбата и действията на българите били преплетени със съдбата и действията на караманците при управлението на всички техни владетели и наместници oт 1227 до 1517 година. Тези българи имали своя 10-хилядна войска, свои владетели, дори кралица. Имали и своя територия, държавица - Булгар. Обитавали земите около и във високата, стръмна и непристъпна Българска планина (Булгар Дагъ), чийто върхове надхвърлят 3000 м. надморска височина, между градовете Ерегли, Нигде, Юргюб, Адана и Тарсус, Ердемли, Мут и Караман, в областа на самия град Тарсус, също и околностите на Бейшехир до Коня. В този обем той ни предоставя повече от 150 сведения, в които пряко се споменава булгар та'ифеси - българи-аскери/българската войска, булгар елери-българските бойци, булгар бейлери-българските бейове, Булгар Дагъ-планината Булгар, както и имената на владетелите на българите Яхша хан, Айдън бей, везира Асен и кралица Катерина. Авторите на "Историята на Караман" са трима. Летописът бил започнат в стихове на персийски език във формата на шахнаме от Ходжа Деххани. Шахнаме е литературен вид, който в поетична форма в двустишия се описва живота на източните владетели и историята на управляваните от тях държави и народи. Деххани живял в двора на селджукския владетел Аляеддин Кейкубат III, чието първо управление започва в 1 284 г. сл.Хр. Деххани изпял 600 двустишия за караманците и за българите, като описал събитията от XIII век. Поетът Яриджани продължил на персийски език историята в стихове, като изложил събитията от XIV век, изпъстрени отново със сведения за българите. По-късно Ахмет бей с псевдонима Шикяри (Ловецът, любителя на лова) превел "Историята на Караман" от стиховете на персийски език в проза на среднотурски и продължил изложението докъм 1 517 година. При последните описани в летописа военни действия през 1 516 и 1 517 г. българите отново учасват в битки срещу войската на османския султан Селим I. Професорът по история на турския език и по история на Турция в Истанбулския университет Неджиб Асъм има заслугата, смелостта и доблестта пръв да публикува значителен брой сведения за българите от разширения турски вариант на "Историята на Караман" в две статии в цариградския вестник "Икдам". Първата е озаглавена "ANATULUDA BULGARLAR-1" (Българите в Анадола-1) и е отпечатана в брой 8 842 (страница 4) в цариградския вестник "Икдам", на арабица на 27 ташрин I (27 октомври 1 921 година). В тази публикация Асъм изнася от ръкопис на разширения вариант на летописа някои данни за българите за XIII век; за първата едногодишна война на българите, предвождани от Яхша хан и сина му Айдън, в близост до крепоста Маре (вероятно днешна Магара) в Българската планина със сборна караманска войска на Нуреддин, баща на Караман (през 1227-1228 година след Христа); за участието на бея Айдън с 4 хиляди български войници около 1243 година след Христа в битка срещу неверниците на Гьоркес и Силифке; за участието на 4000 българи около 1273 година на страната на караманския владетел Мехмед, при река Чаршамба сую (между Ларенде и Кония) в сраженията между селджукските и караманските войски. Неджиб Асъм дава разчетен текст на арабица на приложението, добавено според него отпосле към разширения турски вариант на "Историята на Караман". В него става въпрос за един клон от българското племе, който от времето на селджуците и караманците, след монголците (следователно след 1243 година след Христа) живеел в района на Бейшехир в непристъпната Еренкелова планина. Към края на XV и началото на XVI в. тези българи избрали за своя кралица мома на име Катерина, която разполагала с 10 000 души, въоръжени с пушки. Когато караманците, застрашени от османците, се оттеглили в Българската планина (вероятно след 1487 година), земите от границите на Кония до границите на Бейшехир останали под власта на Катерина. Българите на Катерина и тя самата били разгромени от войската на Селим, преди похода му до Египет и Арабия (1516 година). Неджиб Асъм във втората половина от статията за езика, религията и произхода на тези българи отбелязва, че "може с основание да се мисли, че християните, които днес се намират по онези места и говорят турски език, са остатъци, продължение от онези българи”. Той подчертава нещо много важно, че езикът на тези българи е славянски, а тяхната религия - християнска. Това показва, че те са от балканските българи. Професор Асъм утвърждава, че в документите, с които разполага, е отбелязано, че тези българи, а и българите около Българската планина, са се намирали тук от времето на селджуците насам (следователно вероятно още от XI век) и че в Селджукнаметата (стихотворните истории на селджуците) пише, че в селджушката войска е имало българи и левантинци - европейци, родени на изток. Според Ходжа Деххани, когато предците на караманците идват в Мала Азия от Ширван и усядат в южната част на полуострова около 1217 - 1228 година след Христа, те заварват българите в и около Българската планина и дори една година се сражават с тях. След това караманци и българи влизат в съюзни, а може би и във васални отношения и извършват съвместни военни действия непрекъснато от XIII докъм първата четвърт на XVI век.

Новини от агенциите