Наш човек до Америка и назад

23.03.2014г.

PReporters

51-годишният Данаил Добчев е работил като печатар и фоторепортер близо 10 години. Той е единственият гълъбовец, сниман на „Червения площад” и пред Белия дом. Надяваме се неговата история и спомени за работата във вестника да ви харесат. По интересното е, че най-напред започнах работа във вестника като печатар. Излязох от казармата през есента на 1983 г. и още на втория ден започнах работа. Тогава вестник „Гълъбовска искра” си имаше собствена печатница. На следващата година ме приеха в Стопанската академия в Свищов със специалност „Счетоводство и контрол”. Горе-долу година и половина работих като печатар и през 1985 г. бях преназначен за фоторепортер. Значи работил съм във вестника някъде до 1994 г. разказва за себе си Данаил. Той е един от малцината, преминали през всички нива на вестникарския занаят – от производствения до творческия момент. Разказва с охота за хората, които са му направили най-силно впечатление като личности и професионалисти по време на работата му във вестника. Когато Данаил започва работа Диньо Баликов вече бил починал, но Пейо Пеев бил още на линия. Отначало шеф му бил Иван Кожухаров, после Венелин Йотов и накрая Петя Николова. Иван Кожухаров беше голям майтапчия и много хубав човек. Държеше много за дисциплината и на работата, но умееше да прави весело около себе си, спомня си Данаил. Разказва и няколко случки, които са си направо класики в занаята. Първата била още преди да стане фоторепортер. По това време редакторът Иван Тенчев съвместявал и длъжността фоторепортер, обаче все нещо не успявал да съчетава двете неща. Тръгват двамата с Кожухаров да снимат комбайнери по жътвено време. Пристигат и Иван щрака, щрака, щрака с фотоапарата, а Кожухаров го пита - ”Абе Иване, ти няма ли да сменяш лентата?” А той - „Другарю Кожухаров има много пози още”. На другия ден навел виновно глава и казва „Другарю Кожухаров, то във фотоапарата нямало лента”. След една-две седмици Кожухаров ме извика и ме назначи за фоторепортер, а Иван Тенчев си остана редактор, сподели Данаил Добчев. Печатницата на вестника била създадена още по времето, когато бил списван от Диньо Баликов. Някъде до 1986-87 г. вестникът е имал собствена печатница в Гълъбово. Ние ходехме до София за да доставяме хартия за печатницата с Иван Кожухаров. Пълним един камион с хартия и аз се връщах после с камиона. Имайте предвид, че в ония години хартия за печатница не можеше да се купува по никакъв начин. Обаче като отидем в София имаше един Поборников, той ни оправяше за хартията. Носехме по 5-6 кг ракия. Кожухаров имаше една знаменита реплика по този повод, казваше: „Данаиле, тук в София като имаш ракия, все едно и също, че работиш с валута”. Един камион хартия това беше около 10-15 тона може би и стигаше за 1 година работа на печатницата. Една страница на вестника беше горе-долу с големината на щайга за домати. Мария я нареждаше буква по буква огледално, а буквите бяха оловни. Още втория третия ден ми казват вземи тази страница и я премести ей там. А тя една страница тежи 35 кг. Аз я хващам и не мога да я вдигна. Обаче след това, то просто от работата ли, знам ли, започнах да ги нося с три пръста. Идва веднъж Тончо, съпругът на Мария и казва „Я, гледай как ги разнасяте тия тавички, хваща една и за малко да се изкили, смее се Добчев. За Венелин Йотов забравих да кажа. Той беше голяма работа, направо ми чертаеше снимките как трябва да изглеждат. Той направо ме вкара наистина в занаята на фоторепортер. Той беше след Иван Кожухаров на длъжността главен редактор на вестник „Гълъбовски вести”, обаче всичко му беше ясно от началото до края. Казва ми: „Тук този трябва да е вдигнал ръката, другия трябва да е застанал така”, отивам аз и ги нареждам по скицата, която ми беше начертал, снимам и ставаше един път снимка. Тогава снимките във вестника бяха наистина много раздвижени. Той дойде от Раднево, преди това е бил главен редактор на вестник „Марица Изток”. Аз като започнах работа в „Гълъбовски вести” бяхме петима души в редакцията плюс главния редактор и счетоводителката. Вестникът по това време излизаше два пъти в месеца, но тогава нямаше такива технологии. Най-напред се правеха клишетата за снимките, ходехме да ни ги изработват в Хасково. Това забавяше в известен смисъл процеса на работа, ако беше без снимки щяхме да се справяме по-бързо, но пък вестник без снимки, наистина не струва. Вестникът се набираше на ръка, всяка буква се подреждаше огледално на ръка. В печатницата две жени набираха вестника – Бенка и Мария. Май аз бях най-трудния човек с когото комуникирах, защото най-трудно е да си наясно със себе си. Най-добрата ми снимка е след 10-ти ноември, бях хванал д-р Сергей Рохов, който беше към СДС и Георги Тодоров от БСП, единия с вестник „Дума”, а другия с „Демокрация”. Спомням си, че бях направил много добра снимка на племенника на футболиста Гошо Гинчев. Една от първите ми снимки пък бе на министъра на енергетиката Тодориев, който бе дошъл в Гълъбово. По това време нямаше светкавици и аз с една подвижна лампа на сцената на Дома на културата му светя в очите, а с другата ръка държа фотоапарата и снимам. Цялата зала бе претъпкана с хора и аз с тая лампа си викам „сега ако не стане тая снимка, целият град ме гледа”, но накрая всичко беше наред. Първият ми служебен фотоапарат беше „Екзакта”. Имаше още един в редакцията, май че беше „Фет”. „Екзактата” беше обаче много класен фотоапарат за времето си. Сега вече снимам само с „Никон”, сподели Данаил Добчев. Няколко години той е живял и в САЩ, след работата в „Гълъбовска искра”. Поканили го на гости, получил бизнес туристическа виза за 10 години и заминал. Останал там за около 6 години. Заминал през 2000-та година и се завърнал през 2006-та. Да си призная честно, сякаш все още не съм в България, такова е усещането, което имам. Още мечтая за там и не мога да се откъсна, спомня си Данаил. Най-напред живеех на Метрополитън Авеню в Ню Йорк, където живеят американците, а след това се преместих в еврейския квартал – Боропарк, Девето Авеню. Пристигам още първия ден и ме настаняват у един българин. На втория етаж е българина, аз съм на първия и той ми вика: „Хайде, утре идвай да работиш!” Сигурно си мислеше, че съм някое гражданче, като му обясних, че в България” съм бил Фотограф. И вика идвай да работиш да те пробвам какво можеш да правиш. Аз отидох, но на втория ден, защото часовата разлика е 8 часа и направо те мори. Осемдесет долара на ден. Взема ме от къщи, кара ме в Манхатън, там работехме на един билдинг. Вика „Отлепяй тапети”. Започнах първия ден – отлепих половин коридор, ама те коридорите - 50 м. дълги. Втория, третия ден неговите хора отлепяха за ден и половина един коридор, аз за един ден започнах да ги отлепям по един коридор. И той докато си мислеше майтап да си прави с мене и да се подпичква, каза тука си. Започнах работа на 10-ти ноември, до 20-ти декември бях спестил почти три хиляди долара. Дето ги имах от България и това дето ми плащаха от работата, защото събота, неделя работехме постоянно. Свърши му работата на него, започнаха Коледните празници и като се зареди едно и той няма работа вече, докато му дойде другата работа става март, април чак. И аз започнах да търся работа, тук работа, там работа – няма братче. На 27-ми март ми беше полета за обратно и си викам направо си заминавам за България, стига съм миткал тука в това няма работа и всичките пари свършиха. И точно преди да си тръгна си намерих нова работа за 6 долара на час. Досега вземах по 80 долара на ден, а за новата работа 9 часа по 6 долара – 54. И започнах да пътувам – тогава се преместих в Рего Парк в Куинс. До Бруклин, до 9-но авеню пътувах час и половина с метрото. Половин час от моята квартира до метрото и половин час от Бруклин до работата и се получават два часа и половина и още толкова в обратната посока, аз пътувах 5 часа на ден. Работя 9 часа, пътувам 5 часа и стават 14 часа. Само се връщам, спя и пак заминавам на следващия ден. 14 часа движение и работа за 54 долара на ден. Само за метро плащах 6 долара на ден. Езиковата бариера я преодолях с много зор. Тук учих 2-3, че даже и 4 курса минах, и си мислех, че отивам уж горе-долу добре. Обаче американския не е като английския. Отивам в „Макдоналдс” и там трябва да го изречеш, не можеш да покажеш ей така какво искаш. Имам 200 долара в джоба си, а не мога да си поръчам да се нахраня. Накрая казах, че искам чай, а тя ме пита с мляко или без мляко, със захар или без захар и аз какво съм казал не знам, но като ми даде един чай с мляко без захар. И какво пия – липов цвят с мляко. То няма нищо, направо боза. След това отивам и казвам шугър, шугър и тя ми сипа захар, обаче там заради СПИН-а трябва да ти даде бъркалка. Те ги дават ама кой да ти знае как е бъркалка. И аз ей тъй й викам, бе, ей тъй все едно че бъркам. Тя се смее черната и тя тъй ми вика. Направо ми се прирева и викам на български „Черно да пукнеш!” Къде ще ме разбере, тя ме гледа ей така и се смее. След това пък като минаха 6 месеца работих на две места и вече се преместих да живея в Бруклин. Там евреина ме хареса как работя. Помогна ми един човек от Варна. Той трябваше да замине за Чикаго, а поддържал цялата еврейска махала с водопроводни услуги, мазане, боядисване и т.н., а пък аз го владея тоя занаят. И той каза само момчето от Манхатън е бояджия. Евреина каза само боядисвай, нищо повече и изчезна. По едно време ми се обажда от Йерусалим. Пита какво правя, аз му викам, че спя. Ами тя часовата разлика е такава, че в Ню Йорк бе нощ. Като се върна евреина – много точен. Погледна къщата и веднага ми даде чек за 1 500 долара. Десет дена бях работил там и материали бях купувал от себе си, веднага покри всичко. И аз започнах да му поддържам къщите. На единия етаж живея, на другия работя – човека много доволен, обаче не можем да се разбираме още. С ръце, с крака – както дойде. Работя в къщата му, той вика тая стълба я вземи и я махни оттука, защото децата ми се качват по нея на една слива. Аз отидох и я сложих точно под джанката. А той ми бил казал да я махна оттам. Американците не знаят изобщо къде се намира България. Примерно ако ти е съсед няма да те покани да пиеш една ракия у тях, обаче никога няма да те остави и да не ти помогне, дори и да не те познава. Абе аз го бутам в магазина – той ми се извинява. Толкова са учтиви. Аз след 7-8 месеца започнах да работя в голяма фирма и всяка събота те имат Шабас, евреите – почиват. В неделя не се почива, но събота е Шабас и не правят нищо този ден. Съботен ден дори на коли не се качват да карат, телефон не вдигат. Аз пък ходех тогава на училище и викам на учителя, а фотошоп, а Корел Дроу – давай да направим това и това! Дани вика, откъде го знаеш това, ме пита. А, ами аз ги имам тия програми му викам. Ама тази програма Фотошоп знаеш ли, че струва 1500 долара? Викам аз ще ти я дам бе. И той вика, а как така ще ми я дадеш. Викам ами ей тъй, копирам ти я на диска и ти я давам. Няма, просто при тях всичко е платено. В интернет ли си и започнеш да правиш пиратско копие на диск, веднага идват ФБР и те арестуват. Просто дава някакви сигнали. Защото ние вземаме диск за 4 долара с хитов филм, кършим му защитите, обаче се изключвахме от интернет и си го презаписваме да си го гледаме. Обаче те това не го правят. Те са постоянно в интернет и ако направят нещо нередно идват и те хващат. След това има големи глоби. Глоби има за всичко. Просто да има къща ей така незамазана отвън, отпред градинката да не е окосена или почистена, веднага идва най-напред данъчната полиция и хоп – 80 долара глоба. Това се повтаря всеки ден, докато не го направиш. Минималната глоба е 80 долара. Няма начин да не ги платиш. До един месец не платиш ли, пускат те за национално издирване и веднага щом те засекат си в следствения арест. И или плащаш или отработваш глобата си. Просто няма измъкване. По същия начин шофьорските книжки, ако един шофьор направи някакво произшествие по пътя и не плати глоба, още следващия месец е обявен за национално издирване. Боклука, отделен пласмасата в бели торби, стъкло в сини а другия боклук в черни. Всичко завързано в торби, няма мухи. За шест години не съм видял една муха в Ню Йорк. Това беше… Всичко е вързано в торбите и няма мръсотия. Преди да вдигнат боклука минава данъчната полиция. А тук има стъклена бутилка в пластмасата. Осемдесет долара глоба. Няма подпис, няма нищо – направо на вратата на къщата. Всяка къща си има точно определено място къде да оставяш боклука. Един път се опитвахме да се правим на хитри, още чистехме къщата на евреина и сложихме боклука в кошчето на съседите. Ама това в 12,30 – 1,00 часа през нощта. Ставаме сутринта в 7,30 и намираме бележка „Момчета, не правете друг път така, защото ще ви дадем на полицията и нашия боклук пред нашата врата с бележката. Как са ни видели посред нощ, не знам. Като работех в голямата фирма, един руснак яде поничка и една хартийка – хоп през прозореца. Завиха едни сирени, даже не видяхме откъде дойде полицията и 100 долара глоба на руснака, 80 долара на шофьора. Той протестира, чакай бе, защо и на мен. Отговорът бе – защо не го спря. Руснака започна да протестира, вика аз без да искам я изпуснах. Добре, щом протестираш – на съд. Още следващата седмица - дело. Руснака не отива на работа - 120 долара му е заплатата за деня. Не отива на работа – не ги взема. Отива на съд. Съдът постановява Ню Йорк е достатъчно замърсен град – 200 долара глоба. Ще обжалвате ли на по-висока инстанция? Не! И вместо да даде руснака 100 долара олекна с 320 и другия път не пуска книжка по време на движение. Футболът помага за работата на фоторепортера, защото като те подгонят да можеш да бягаш по-бързо. За футбола можеше и да стана футболист, ама просто не наблегнах на него. До четвърти курс играех футбол и бях стигнал дори до националния отбор на България, обаче като свърших с училището и заминах за цяло лято на морето. Тогава нямаше мобилни телефони, както сега и те идвали да ме търсят от „Берое”, „Хасково” – все елитни отбори за тогава. Аз за цялото лято само една картичка изпратих на майка ми и баща ми да знаят, че съм жив и здрав, но те не знаеха къде съм. Върнах се от морето и на 15-ти септември влязох в казармата. Ами четири години поред аз нямах никаква почивка – все на подготовки. Не съм имал никаква ваканция и просто бях затъжен да си почина. После завърших икономика. Приеха ме задочно. Това сега ми е много полезно. Преди бях доволен от бизнеса, но в последно време работата е зле.

Новини от агенциите