Разказът на единствения останал жив фронтовак от Искрица

09.05.2014г.

PReporters

Разказът на единствения останал жив фронтовак от Искрица

Бай Таньо Танев е последният останал жив фронтовак от с. Искрица. Намираме го в Дома за фронтоваци на Старозагорските минерални бани. Той ще навърши 92 години на 15-ти септември, но е запазил паметта си изключително свежа, помни имена, събития и детайли от тях като днес. Случило се така, че заедно с брат си участвали във Втората световна война – единия в Първата фаза, а другия във втората. Няколко месеца преди края на 1944 г. бай Таньо все още бил действащ войник. Трябваше да се уволнявам, през месец декември, бяха ни вдигнали да охраняваме Дервиш могила от нападения на самолети, защото аз служех в противовъздушна част, спомня си възрастният човек. По това време там беше пълно с войска. На 15-ти септември ни казаха вие се уволнявате и си отивате. Изпратиха ни в казармата, ама не ни пускат вътре, защото сме били пълни с въшки и ни направиха палатки навън. Седяхме една седмица в тях, като се надяваме днес-утре да ни уволняват, а командира ни събра целия полк на едно търкало и говори: „Налага се да изпратим войници на фронта, кои ще бъдат – и хоп ние понеже сме били готови и давай. Натовариха ни вечерта на ешелона и ни свалиха в Кюстендил. Аз участвах в първата фаза на войната. Стигнахме до Скопие и обратно, но виж какво е било тогава. Баща ми отива при Кольо Георгиев Вълканов, тогавашния кмет на село Стражари, днешното Искрица и му рекъл така: „Кольо, жената много тежко болна, дали не можем да изпратим едно писмо на Таньо да си дойде, да се види с майка си?” И направили това нещо. Дойде писмото, командира ме извика и казва: „Ако желаеш, можеш да си идеш”. И аз с мойта проста глава да се лепна от Сърбия, да дойда за два дена до село, да видя майка си, просълзява се човекът. И какво съм прекарал когато се връщах обратно, само аз си зная. Все пак успях да намеря пак частта ми, а войска беше пръсната навсякъде. Ако бях знаел, че ще бъде така хич нямаше да си поместя крака да се връщам. Вървя и не зная къде отивам. Казват, слизаш ей тука и търсиш обоза. Питам ги да сте видели къде са противовъздушните, никой не знае. Мръква се, а аз още не съм стигнал до частта си. Казаха ми ей в тая посока трябва да са и аз тръгнах. Вървя с наведена глава в напълно непозната местност, на 20-тина километра от фронтовата линия и гледам по едно време командира на един ален кон върви напред. Викам си, разгеле, това са нашите. Приближих се, козирувах и влязох при тях, но само аз си знам какво ми струваше това пътуване. Командирът ми се казваше капитан Манолов, ама оттам нагоре кои началници са били, не мога да ти кажа. Аз не съм контактувал с тях. От войната по-лошо няма. Кучешки живот, дето му викат хората. Тази вечер бил Петко на позиция - в окопа, аз отивам да го сменям на разсъмване и дали сняг ще вали или дъжд, там ще седиш в тази дупка. Няма къде да мърдаш. Как си я представяш тази работа, да седиш цяла вечер бодър и да те вали сняг, студ и всичко, мъки са, това ти казвам. Аз не съм преминал през това нещо. Ние бяхме противовъздушна артилерия. Казват, курдисай трите оръдия ей тука, е, и чакаме. Самолет ако дойде ще обстрелваме, ако не дойде – няма. Като бяхме тука на първата фаза имаше един самолет всяка сутрин по чаено време идва. Лети ниско по една река и стреля с картечница над обоза отгоре – убива наред. Като отидохме ние, тези дето бяха там ни питат - каква част сте. Ние викаме – противовъздушна част сме, против самолети. Абе идвайте, викат изтрепаха ни! Отидохме, съмна се и пак се зададе този самолет оттатък. Идва… и щом наближи ние започнахме да го обстрелваме. Като даде завой да се връща назад и изведнъж изчезна. В наши позиции ли падна, във вражески ли – не разбрахме. От нас напред има поне 15 км. до фронтовата линия. Но този самолет повече не се върна. Това съм прекарал и друго нищо. Те има някои, които нали са от пехотата разказват, там щяхме да направим еди-какво си, че щяха да ни избият, но пак казвам - не съм бил на фронта под куршум, не зная да залягам в окоп, не зная да копая окоп. Само тази функция имахме – охрана на обоза. Сега по новому на тези части им викат зенитна артилерия. Стигнахме до Скопие. Като дойдохме до река Вардар, гледаме едни железни мостове, каквито ги има и сега. Клекнал моста, бомбардирали го и паднал във водата. В Сърбия ни посрещнаха добре. Тогава бяхме братя с тях. И те бяха с нас против германците. После като се върнахме там това беше вече декември месец и не можеше да се лежи навън, като нощуваме в някое село или там, намират ни квартири и казват – тука пет войника, там 10, другаде двама и ни пръснаха по къщята. Кладе ни огън там сайбията, който е на къщата и така… Там, на фронта всеки ти е по-мил дори от брат и повече се уважахме. И след като свърши войната и се уволнихме, продължавахме дълго след това да си пишем писма. С течение на годините замина това нещо, много народ умря и така. Брат ми беше 18-ти набор, той пък вече бе изкарал войниклъка и живееше на село при баща ми. Женен, имаше дъщеря 36-ти набор. И като стана мобилизацията и него го мобилизирали Аз се връщам, пък той заминава. Аз участвах в Първата фаза, той във Втората. Брат ми служеше в Старозагорската артилерия. Той е участвал в боевете край Драва. Ще ти разкажа само една случка. Майор Кавалджиев, когато са го убили. Идват германците, настъпват и нашите не могли да вдигнат оръдието и да го изтеглят бързо от позицията. Майор Кавалджиев остава при оръдието и го обръща за право мерене срещу германците. Не му се получава обаче, един, два, пет изстрела но онези вървят. Даже и персонала на оръдието напуснал, останал той сам самичък при оръдието и там го убиват. Имаше наши, които са били и пленници при германците по време на войната. От Искрица бяха двама, Йордан Стоянов Минов - Чаушина и Иван Куманов. Двамата били на пост вечерта. Издават смяната на сутринта и се връщат да почиват в квартирата, където били настанени. Друга сутрин хазайката ги посрещала още отвън и ги заговорвала, а същата сутрин няма хазайка, няма нищо. Отварят вратата на стаята и вътре германците ги чакат. И този Иван Куманов да вземе да успее да стане каруцар на германците. А Чаушина разправя 2-3 дена търпях гладен и накрая започнах да дъвча букови листа. Какво да прави, от глада по-силен няма. Мъки, мъки… И после как се освободили – не мога да кажа. Важното е, че успяха да си дойдат. Като се върнах през 1945 г. работих десетина години в полевъдството. После съм бил краварин, овчар, Всичко това в стопанството на Искрица. Нашето село получи името Искрица, понеже от цялата околия ние направихме първи ТКЗС. Тогава бяхме към Харманлийска околия. Тогава хората пожелаха да бъде сменено името от Стражари на Искрица. През 1962 г. ме направиха отчетник на бригадата. До 1970 г. изкарах на тази длъжност. От 1970 до 1982 г. пък бях бригадир. Тогава се и пенсионирах. Малко оставаме фронтоваците, даже хич ни няма вече. В нашето село от 42-ма съм останал само аз. В Мъдрец не знам колко души бяха но нито един вече не е останал жив. В Помощник има един жив, казва се Господин. В Главан са двама-трима и в Медникарово толкова. За Гълъбово вече не знам колко са останали. Когато ни даваха медалите на кръглата годишнина в Искрица бяхме 31 човека.

Новини от агенциите